Реших да опиша тоя случай, защото струва ми се всеки един от нас може да помисли върху това и да си даде сметка, до каква степен човек трябва да бъде добър. Случи ми се така, че преди една седмица съжалих за това, че постъпих човешки и с добрина към един мъж. Беше влюбен в мен много силно, просто беше като обсебен от мен. Аз лично, не знам защо така се впи в мен, и искаше от мен неща които естествено всеки един влюбен мъж иска. Достигна до там, че ми предложи и брак. Но аз не чувствах тоя човек така, както той мен. Да, виждах че е страстно влюбен в мен, виждах че и той душа носи. Неговата душа ми се стори много позната, един вид някак си предишен живот съм била свързана с него. Но в тоя живот, аз го чувствах само и единствено като приятел, като човек който мога да споделя душата си, но само като приятел. Не като любовник, не като съпруг. Когато ми предложи брак, аз бях супер изненадана, тъй като случката и без това беше крайно шокираща. Предложи ми на двора пред офиса, където работех. Тогава реагирах с изненада, просълзих се. Никой до сега не ми беше предлагал брак, и не знаех как да реагирам другояче. След което обаче му казах твърдо, че не се познаваме достатъчно и че не мога да приема предложението му, преди да се опознаем добре. Тогава дори не го познавах толкова добре, че да скоча и да дам положителен отговор. Беше налудничаво и импулсивно от негова страна. Разбрах колко е влюбен в мен, и това в началото да, признавам си поласка ме. Но аз погледнах в душата си и осъзнах, че този човек не може да ми бъде съпруг, не бях влюбена в него, не го обичах така както той мен. Когато ми предложи, аз го отблъснах тактично и му казах, че ще поговорим сериозно върху неговото предложение. След работа се видях с него и му отказах като му казах ,че е твърде рано и че не го обичам така както той мен. И така до миналата седмица. Бях твърда и откровена с него, казах му как стоят нещата и да не го нараня се опитах да го предпазя от болката на несподелената любов. Мислех си, че постъпвам правилно, исках да запазя приятелските ни отношения, и да не го отрежа веднага както му беше реда. Напротив реших да постъпя човечно, да му помогна да преодолее болката. И изглежда, обаче аз сгреших. Защото колкото по човечно се държах с него, той толкова повече се качваше на главата ми. Ревнуваше ме, следеше ме по скайпа с кого говоря, къде ходя и така нататък. Не ми се иска да изброявам колко всъщност неприятности ми нанесе тази човещина. Очевидно нещо в мен, ми е казвало че греша. Сега осъзнах, че е трябвало твърдо и човечно да го отрежа и да изтрия всеки контакт с него. Достигна се до там, че той заплашваше да се самоубие и прибягна и до услугите на ясновидка, която вероятно е направила и нещо друго. Обсебваше ме все повече. До като течеше тая история се запознах с истинския си партньор в живота и се влюбих и обикнах моя сегашен партньор. Дори вече живеем заедно. И ето, миналата седмица заболяхме и двамата. Внезапно ме връхлетя едно подозрение, което ме мъчеше. Дали тоя човек не беше направил нещо, което да бъде насочено срещу моята връзка с моя любим. Дано не е така. Усетих удар енергиен и до момента съм като замаяна. Вижте, споделям с вас това, не за да се оплаквам или оправдавам. Бих искала да намеря верния отговор на тази ситуация. В какво сгреших? Исках да се отнеса приятелски и добре към тоя изглежда болен /психологически болен/ човек, сега осъзнавам тоя факт. Може би тази моя добрина се превърна в нож с две остриета. Защото всъщност изглежда аз вместо да изпиша вежди, извадих очи. Причиних болка и на него и на себе си, и на моя партньор също. Ето, ние всички сме ученици на тая Земя и аз сигурно съм направила грешка в т.нар. ми добрина. Питам Ви, до къде може да простре добрината и човешкото отношение? Дали не сгреших?
